Анджело Ронкали

„Диалозите на кармелитките", не са роман, но се вписват прекрасно в романния свят на Бернанос. Той ги написва в Тунис през зимата на 1947-48 година. Завършва ръкописа в средата на март и същия ден е окончателно прикован на легло от болестта си. Духовното завещание на Бернанос, „Диалозите на кармелитките" първоначално представлява само диалози към филм. През 1947 г. Р. П. Брюкбергер замисля сценарий за филм по романа на Гертруд фон Ле Форт „Последната на ешафода", и моли Бернанос да напише диалозите. И така, двата източника на „Диалозите на кармелитките" са книгата на немската писателка и сценарият на Р. П. Брюкбергер, от своя страна вдъхновени от истински исторически случай, който ще припомним накратко. На 17 юли 1794 г., десет дни преди края на Терора, 16 кармелитки от Компиен, дали обет за мъченичество, биват осъдени на смърт от революционния Трибунал "за конрареволционни събрания, фанатична кореспонденция и съхраняване на мракобеснически писания". Същия ден те са гилотинирани в Париж. В това време сестра Мария на Въплъщението е изпратена по работа в Париж и се спасява. Впоследствие тя става летописец на Кармел, написвайки „Повествование", в което изобразява мъчениците. На 27 май 1906 г. е причислена (заедно с останалите) от папа Пий X към лика на блажените, но сигурно е щяла да бъде забравена, ако Гертруд фон Ле Форт и Р. П. Брюкбергер не се бяха заинтересували от трагичната й съдба. През 1931 г. Гертруд фон Ле Форт написва „Последната на ешафода" под формата на дълго писмо. В него тя изразява тревогата на епохата между двете войни, като съпоставя терора на Френската революция от 1794 г. с възхода на хитлеризма през 30-те години. В романа й присъстват основната завръзка, използвана от Брюкбергер и Бернанос, както и много от чертите на главните герои. Книгата има двойна перспектива: духовна, тъй като мъчителното безпокойство на Бланш може да се преодолее само чрез благодатта; и историческа, в чийто план младата кармелитка става символ на Франция, раздирана от революцията. Това е първоначалната литературна тема: млада монахиня, Която приема мъченичество, преодолявайки страха. През 1947 г. Брюкбергер решава да екранизира „Последната на ешафода". Той пише сценарий, при което разделя романа на части, прибавя персонажа на кавалера, премахва други образи и увеличава броя на сцените, свързани с революцията. Тъй като продуцентът настоява да има автор на диалозите, той се обръща към Бернанос с молба да напише диалозите за тази адаптация. За Бернанос предложеният сюжет съвпада с личния и литературния му опит. В темата за преодоляването на страха, за противопоставянето на мъчителното безпокойство и благодатта, за страха и спасението, той преоткрива собственото си разбиране за живота, своите въжделения, както и тези на героите си. Свързвайки своята работа над диалозите с делото си на романист, той поставя характерното мото към "Диалозите...". От романа на Ле Форт, Бернанос взима основните епизоди и главните персонажи, както и някои особености на героите. Но той безспорно променя гледната точка и темите. Съдбата на младата кармелитка Бланш вече не символизира съдбата на Франция, а на християнина, ангажиран с историята. Самата история става просто рамка на духовната драма. За Бернанос фундаменталната ценност е свръхестественият живот и това първенство на свръхестественото го подтиква да възприеме тройна субординация: на историята спрямо делото на спасението, на събитията спрямо психологическите реалии и на самата психология спрямо свръхестественото.