Анджело Ронкали

 

 

Книгата на Георги Марков "До моя съвременник" е сборник с есета, четени по радио Дойче веле" в периода 1971-1978 г.  Тя включва миниатюри, антитоталитарни и морални есета, както и текстове, посветени на българската  литература и на автори като Толстой, Камю, Хавел. Солженицин и Фокнър, повечето от които се публикуват за първи път.

 

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Той е един от най-ярките представители на българската проза от 60-те години. През 1969 г. заминава  за Италия при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където започва да работи в Би Би Си и сътрудничи на "Дойче Веле", и радио "Свободна Европа". На 7 септември 1978 г. на моста "Ватерло" в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна съчма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница "Сейнт Джеймс". След неговата смърт на Запад излизат "Задочни репортажи за България". У нас те се публикуват едва след 10 ноември 1989 г., а издаването на цялото му литературно наследство от емиграцията тепърва предстои.

 

"Неговите задочни репортажи и задочни есета с всеки изминал ден се сдобиват с все нови читатели, които смаяни преоткриват болезнената им актуалност и парещия талант на автора.

 

Понякога ни обзема плашешото подозрение, че тези текстове са създадени днес и като че ли сбъдват нашето утре.Което говори много за дарбата и проницателността на Георги Марков, ала със сигурност не говори добре за нас, неговите съвременници, до които са адресирани тези есета, щом близо четири десетилетия по-късно - и то след рухването на Берлинската стена - продължаваме да живеем в същата "липса на действителни промени". Щом "правдивостта и истинността непрекъснато са захвърлени в задния български двор", а "грубостта, лъжата и лицемерието властват". Щом "жизнеността на нашия народ, които някога е бил пословичен с честността си, след десетилетия на "успешен социализъм" е създал огромен процент крадци". "Краде се на  дребно, краде се, за да се преживее - пише с горчивина Георги Марков, - краде се, защото всички крадат и от всекиго е откраднато нещо. Така че се краде за възмездие". И накрая - настоява той - "днес България няма или почти няма никакви личности. Бихте ли ми казали кой от партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите  е заменено от блатото на чиновниците".

 

Тези текстове , писани през 70-те в лондонската мансарда от Георги Марков на раздрънканата му пишеща машина "Оливети" с вечно отлепващата се буква"о" са друго потвърждение на тази историческа истина.

 

Днес  пожълтелите машинописи, грижливо опазени през годините от неговите родственици, започват да виждат бял свят.

Защото от тях се разнася един глас - гласът на Георги Марков, -  който има какво да ни каже.

На нас, неговите съвременници."

 

                     Тони Николов, из предговора към книгата